Our social:

28 октомври 2015 г.

За обратната страна на медала, или какво ти носи едно такова хоби като картичкоправенето.

Писали сме много пъти колко е хубаво човек да си има хоби, с което да се разтоварва от тежкото и сиво ежедневие. Колко е приятно да подаряваш ръчно правени картички, подаръци и албумчета на близките си хора. И колко израстваш като личност, когато си част от общност, даже секта на творящите като теб хора.
Но е време да напиша и за обратната страна на медала - или негативите, които ти носи хоби като нашето.

Ти си лоша майка - занимаваш се само с хобито си, не с децата си.

Боли ме всеки път като го чуя. Знам, че в повечето случаи не го мислят наистина, просто го използват за да ме разсеят и да забравя, че са седяли пред таблета повече, отколкото трябва. Но все пак  е вярно - хобито ни лишава от време с близките ни - страдат най-често децата и партньорът до нас. Понякога са щастливи, че са оставени на мира - контролът е занижен до 0, когато мама прави нов проект. Но няма как да не ревнуват, особено като те виждат вглъбена в нещо само твое, лично пространство, в което няма място за друг.
Решението: старая се включвам всички  в работата си. Когато аз съм в къта, децата също са наоколо - нямам проблем да споделям някои от нещата си с тях - пънчове, хартиени остатъци, глина, джели плейт, печати, дори боичките - щом те се забавляват и са пред очите ми, и аз мога да работя спокойно (е, не е същото като да ми е тихо и концентрирано, но е въпрос на навик). Мъжът и той бива често включван в техническите части от проекта - "сложи тая спирала, че аз не мога да сметна къде е средата" - но определено предпочита мача и спокойствието си.

 Няма пари за обувки, но винаги се намират за нова боя, шаблон, печат.


Тук всички, които сте зарибени ще се съгласите с мен. Това хоби не е евтино. Не че знам някое, което да е евтино де, но това е друга тема. Колкото и да се опитвате да рециклирате, използвате наличните вкъщи неща, заемате боичките на децата, пазарувате от железарията ( аз лично правя всичките тези неща) все пак ви се иска да си вземете и нещо "по-така", по-истинско. А и няма какво да се лъжем - хубавите материали си личат отдалече. И така човек се плъзга леко по наклонената плоскост - хайде едно дизайнерско блокче, какво толкова, само 10 лв е.... после хайде един печат... ооо ама то и мастило трябва... викате дистрес да си взема, но кой цвят... леле кога станаха 27 цвята? Ами блокчетата защо преливат от шкафа, нали само едно беше? А като се почне с биг-шота и шаблоните... тогава отиват парите за ремонт на банята, не само тези за обувки и чанти.
 Решението: нямам такова. Старая се да си водя отчет за похарчените средства, но от това не ми става по-добре. Най-често причината да не си купя още нещо е, че няма къде да го слагам. Може би е време да пренаредя нещата си и да продам част от тези, които не използвам. Но пък знам ли - може някой ден да ми потрябват?

Трябва ми картичка за сватба, рожден ден, годишнина - ти нали винаги имаш?

Нека си го кажем - в един момент си задължена, да, наистина задължена да правиш картички за всички наоколо, при това без да ти плащат. Нали ти е хоби - ти така или иначе правиш. Няма да ти стоят в кутията я, само място да заемат. До едно време е така - ти наистина се радваш да правиш и подаряваш картичките  си( албумите не толкова). Но е един момент се започва - ама да е със сини цветя и да има висулка фотоапарат. И да пише специално за чичо ми. И да е в кутийка. А ти такива нямаш. Съответно почваш да правиш наново. Купуваш специални материали за да изпълниш задачата. Накрая я даваш а от там  чуваш - еее много е синя, но ти благодаря все пак. Дори и благодарността да е искренна, все пак ти остава едно леко чувство на неудовлетвореност под лъжичката. Чувстваш се леко използван.
Решението: да се научиш да отказваш. Или пък да определиш твърда цена и да си я искаш всеки път. Нека си знаят, че това е труд, матералите си имат цена и тн.

 Да споделяш.... проектите и нощите си.

Както споменах по-горе, да имаш такова хоби означава да отделяш доста време за него. Но ако  искаш още нещо - да споделяш със себеподобните си, да четеш и да се учиш на нови техники, да водиш блог и фейсбук страница - това отнема два пъти повече време от необходимото да направиш една картичка или арт журнал страничка. Неизбежно стигаш до този момент обаче. Искаш да се покажеш в предизвикателство, да се похвалиш във фейсбук групата,  да участвваш в битка за награди - няма как да стане без да прекараш няколко часа пред компютъра. Да снимаш красиво, да качиш снимките (споменах ли инвестицията в по-хубав фотоапарат, продуктова палатка, фонове и тн.?) после да напишеш публикация, да я споделиш в социалните мрежи - ооохооо кога стана 4 през нощта? Как ще стана утре (всъщност днес) за работа?
Решението: Да не споделяш. Обаче на мен не ми допада. Аз водя два блога, една фейсбук страница, следя над 300 блога и споделям вдъхновения в фейсбук групата за микс медия. Отнема ми безкрайно много време. За слава богу, имам добри приятели, които поддържат заедно с мен този сайт. Радвам се на всички, които се стремят да ни популяризират и ми спестяват малко от висенето в мрежата. Благодаря ви от сърце.

 И въпреки всичко казано по-горе, да правиш нещо с ръцете си, да го мислиш с ума си и да го  подариш с усмивка на някой близък, си заслужава. На мен не ми омръзва вече 5 години. Наскоро за едно интервю смятах приблизително колко картички съм направила до момента. Добри или лоши - над 1500 са само тези, които съм успяла да снимам. А имам сили за поне още толкова. И материали за десет пъти по толкова....


7 comments:

Plamnito каза...

КАти, толкова искрено и от сърце! Ако мога да добавя нещо от себе си към всичко това, което и аз чувствам е: Хобито е част от живота ми и дали се справям добре или не с живота си... все още се уча на това!
Винаги искаме повече от живота и може би затова искаме повече и за хобито си! И така ще бъде винаги! Единствено собственото ми желание може да ме откаже от хобито, но като се има в предвид, че съм творческа и артистична личност знам, че няма да има сутрин в моят земен път когато да се събудя и да ме помисля за моливи и хартии.
П.С. Започвам да си мисля, че предизвикваш писателски умения в мен и не е далеч моментът да попишем заедно! Какво мислиш?

bejko каза...

Не я намирам мрачна, по-скоро идеално точна в описаниено на обратната страна на медала.Когато обаче терзанията станат повече от доброто настроение което носи хобито ,за мен това е знак "Стоп"-"Не-то",което е тъй трудно да се отрони от устата.Тогава казвам ,че е време за почивка и часове на зареждане и всички са много щастливи. Нооо...ти си икономист и ще ме разбереш "Баланс" е кодът/трудно постижим/.Препоръчвам я за четене тази статия с двете си ръце!

Anelia Velikova каза...

Това което сте написали се отнася и за мен, не мога да си го обясня. Как и защо но един път така се залисах от работа, че работих цял ден и цяло нощ приключих на следващият ден към 9 сутринта. С прекъсвания, къремене, преобуване и куп неща. Тогава осъзнах, че това изключително усещане просто да следваш един вътрешен повик. Никога досега не ми се беше случвало. В главата ми са само лепила и материали, като вървя виждам цветята около мен и красотата в нюансите в малкият квартал на Щутгарт. Пазя всеки сантимер от всичко, защото от 1 см мога да направя цвете, просто не зная докога и как ще е но е прекрасна магия. Съвсем в началото съм, лятото започнах. Но знам, че нищо не ми е достатъчно може да имам 9 цвята панделки, но всеки следващ по-нежен и по- нужен за мен и така за всичко.
Успех ви желая и повече време за сън!
Сърдечни поздрави Анелия!

Irena Stefanova каза...

Хм, пак ме излови... Из онзи ден и аз си мислех, че е лесно да кажа "не" на мама за поредния ѝ подарък за скъпа приятелка и то ако може за вчера да е готов. Дори бях сигурна, че поне ще я пратя да купи някоя и друга боичка, но познай - снощи правих до среднощите хартии на желето с дантели "точно като онези другите, ама да не са много тъмни"... Но днес пък с усмивка посрещам статията ти и отново решавам, че следващия път ще я пратя в съседното магазинче за подаръци(дали си вярвам, че ще успея?!)
За пореден път "ме хвана" и то точно навреме и с темата за разпределяне на времето за любимите и времето за хоби. Ама пък как да го нарече човек хоби, като е станало начин на живот?! И как да сменя чантата с нова, като онзи сладък стенсил би бил чудесен за новата идея, с която се събудих преди цели два дни и още не съм реализирала...
Благодаря ти, че си това, което си! Благодаря, че днес обличаш в думи чувствата ми и така споделена, лудостта ми изглежда много по-нормална!
Прегръдки!
Ирена

Силвия каза...

Мина толкова време, от както единствената плично изглеждаща и любима моя дамска чанта, започна да се пропъсва по дръжките, и изцяло загуби един от циповете си за затваряне. Може би повече от година. Всеки път излизайки от дома си, рискувам или да изгубя нещо от нея или да ми бъде откраднато. През август имах рожден ден, колегите в службата ми дадоха добра сума парички за подарък, достатъчни да си купя, не една а поне 2 хубави чанти, или една + хубав чифт обувки към нея. Изрично ми казаха - чупи си чанта с тези пари... само им се усмихнах за благодарност... в ума си вече ги бях похарчила, разбира се - не за чанта. Още на другия ден, в ръцете си държах един от шаблоните на Крафти Ан, с кирилизираната азбука + няколко допълнителни глезотийки към тях. Продължавам да ходя всеки ден, със чанта без цип на работа - но да знаете колко съм усмихната, след терапията всяка нощ, благодарение на моето нещо. Започнах го като терапия, след 2 лични трагедии в много кратък период от време, преди 1 година. Слава на Бога, че го започнах. Освен семейството си, което ме подкрепи изцяло тогава, това бе другото нещо, което ми каза - друж се, има защо! Сега много от вечерите ми, са посветени на тази страст, и макар дъщеричката ми, която следващата година е първолаче, понякога да ме гледа сърдито и обвинително с поглед, защото и тази нощ мама пропусна да й напише буквички за писане ( радвам се, че има огромен мерак за писане), се усещам по- спокойна, усмихната и щастлива. Особено когато й тя седне да помага на мама, обичам тези моменти. Стана толкова добра с ножицата, че в градината помага на госпожите когато трябва да бъдат подготвени изрязани материали за следващото занимание. Не съжалявам, всяко удоволствие се заплаща,а за това си струва да плащам. По отношение на стойността и оценяването на нещата които правим, в моите очи чашата винаги е поне наполовина пълна. Избягвам да приемам поръчки за каквото независимо за какво, когато не харесвам поръчител, когато не е моята порода. Все още гледам на нещата като на хоби, и така ми е много добре. :) Прекрасна статия, Кате! Като теб, самата.

Силвия каза...

Извинявам се за правописните грешки, щеше да да е добре,първо да го прочета, преди да го постна :)

Весела Гривекова каза...

Здравейте. Занимавам се с правене на картички сравнително от скоро 2 години. Преди това нямах хоби и се чудех на съпруга ми/рибар/, че свободното си време прекарваше на брега на някой гьол, независимо от атмосферните условия и това дали детето е болно или здраво. Сега вече го разбирам - като си се занимавам с моите си неща времето спира. По цял ден в главата ми се въртят разни нещица свързани с хобито ми. Това си има и положителна страна защото ми помага по лесно да се справям с "дребните житейски проблеми".
Използвам случая да благодаря на всички вас за оргиналните и свежи идеи. Редовно следя блога и за мен нещата са много полезни. Бъдете все така креативни